„Добрият баща не е перфектен“ – разговор с проф. Нели Петрова

Проф. Нели Петрова е преподавател в  СУ „Св.Кл. Охридски“,  създател на Институт по социални дейности и практики (www.sapibg.org) и председател на управителния съвет на организацията. 

Институт по социални дейности и практики има двайсет годишна история, през която успешно съчетава теорията с практиката, познанието с реалната подкрепа на деца и семейства. Организацията е специализирана в разработването на изследвания, провеждането на обучения и оказване на професионална подкрепа на специалистите в помагащите професии и управлява социални услуги в четири града.

Проф. Нели Петрова има множество публикации, участва в различни национални и международни изследвания, провежда обучения на професионалисти, има опит и в консултиране и подкрепа, водене на групови програми за родители, повечето от тях в областта на превенция на насилието на деца. 

Проф. Петрова, как Вашият екип участва в разговора за бащинството?

Подхождаме към темата, опирайки се на научно познание. Не смятаме себе си за ултимативни експерти, които заявяват: “Добре е така да бъдеш родител!” Събираме опит – и собствен, и на колеги по света, който можем да отнесем към конкретната нужда и случай. Постоянно се запознаваме със, а и ние провеждаме, различни изследания. Работим превантивно. Много.

Кой е проблемът, който се опитвате да “изпреварите”?

Недостатъчно доброто родителство.

А какво е да бъдеш добър родител и в частност – добър баща?

Когато казвам “недостатъчно добро родителство”, имам предвид това да не се осмисля родителството, да се повтарят проблеми от предишни поколения родители, без да се разсъждава върху тях. Мисля, че това е най-голямото предизвикателство и за бащите, и за майките – неосъзнаното родителство.

Ние вярваме, че всички родители можем да се опитаме да бъдем достатъчно добри. Не перфектни, защото стремежът към това да бъдеш перфектен също може да бъде опасен. Затова нека кажем – осъзнати родители.

Говорите за родителите “заедно”. Как се постига това на практика?

Изключително важно е родителите да обсъждат своето участие в живота на детето. Звучи като нещо, което всички постоянно правим. Но не е така. 

Говоря за взаимоотношенията, които двамата родители имат и възможността спокойно да обсъждат родителството, да обсъждат това, което се случва с детето и, как да кажа, дори да договарят ролите си. Това е трудно – никой не го е постигнал съвършено и не е необходимо.

Какви са различните роли на родителите? Кой е бащата и коя – майката?

Ролята на бащата е поне в две посоки. Едната е по отношение директно към детето, другата – индиректна – по отношение на неговата грижа за майката. 

Бащата има функцията да въведе правилата. Да въведе закона. Но е много важно как го прави – по силов, наказващ начин, или с обяснение, с подкрепа на детето да опознае света и да разбере, че светът е сложен, труден, не винаги справедлив, но това е положението.

На майките им е трудно да го кажат. Майките ще се опитат да предпазят детето, да заобиколят бедатата, дори да прикрият, за да защитят, докато бащите наистина имат тази функция… Да отсекат: “Това е положението, моето момче или моето момиче.” И наистина, да въведат правилата като нещо разумно, като нещо, което ни помага да живеем предвидимо, а не като нещо, което е проява на власт.

Размениха ли се ролите на бащата и майката през последните години?

Невинаги бащината фунция се изпълнява от бащата. Би могло някои от задачите и елементите на тази фунция да се поемат от някой друг в семейството. Говорим за фунции, които биха помогнали на детето да израсте добре, да развие пълноценна идентичност.

Разбира се, бащините функции могат да се променят и да имат различни проявления в различните етапи от развитието на детето. Особено, ако става въпрос за пубертета, си мисля, че наистина е много важна ролята на бащата в разбирането на сексуалното – на това, за което никой не говори с децата. Мисля си, че там има наистина много трудни въпроси, а няма отговори, децата имат нужда да разберат, че отговорите са различни, индвидуални, които те ще търсят сами и заедно с другите.

Много често децата, които растат без бащи, сякаш първо търсят отговори без да са си задали въпроси. Така си дават отговори по един доста тежък и опасен за тях начин, особено момичетата. Бих казала, че наистина е важно бащите да развият възможности и умения – да подкрепят порастването и търсенето на себе си в тази възраст при момичето и момчето.  

Без критика, защото майката би могла да е много критична…

Бащите също биха могли да са много критични, при това по много опасен начин. Особено за момчетата. Ако говорим и за децата в риск, тук бих могла да споделя нашия опит. Често се срещаме с момчета, извършители на престъпления, при които бащината фунцкия е отсъствала – бащата е отсъствал и като “да”, и като “не”. Или не-то е давано с физическо насилие, без уважение, без зачитане. Много често и майчината функция е отсъствала, на връзка на сигурност, на приемане – защото за да фунционират добре и двамата родители, трябва да имат яснота кой какво прави. Според мен това, което и двамата е добре да правят, е да разговарят помужду си автентично и с децата също.  Да имат договаряне, независимо дали живеят заедно или не.

По отношение на връзката майка-дъщеря нещата също са доста сложни. Когато говорим за закона, нямам предвид, че майката не може да въвежда правила или че не се опитва да го прави. Тя го прави и го е правила винаги. Спомнете си “Железния светилник” – всъщност често майката е тази, която е пазител на морала, на ценностите и на тяхното съхраняване, понякога вървейки срещу детето си. Знаете, че и днес това съществува в много общности…

Лесно ли е на бащите да бъдат “изпълнителната власт”?

Не им е лесно, напротив. Бащите са в доста незавидина позиция в тази им роля… Понякога изразяват тази трудност и страдание по един доста агресивен начин…

Може би им липсват думи, език?

Да. Освен това, все още се борим с клишетата, че родителатите винаги трябва да са на едно мнение. Това е мит. И просто не е възможно. 

Затова и по-рано казахте “да се договорят” – защото делят нещо…

Именно – споделят аргументи, застават един срещу друг, но цивилизовано и наистина е добре да стигнат до някаква договореност. Да имат общи послания, но дори, когато нямат, могат да ги споделят с детето – зависи от възрастта и това за какво става дума. 

Според Вас, доколко децата трябва да участват в тези договорки? 

Зависи за какви договорки става въпрос и доколко това е дейстително във възможностите на детето. 

Да преработи информацията?

Има неща, в които то не може да бъде и не трябва да бъде партньор. 

Например? 

Например да се иска от едно дете да каже къде иска да живеят всички, или дали да има друго дете в семейството. Има неща, които родителите трябва да решават заедно – това са въпроси, които касаят възрастта и не бива да овластяваме децата, прехвърляйки им своите отговорности.

Мога да дам веднага пример от практиката – да питаме деца, когато родителите се разделят, при кого искат да живеят. Това не е решение, което детето трябва да вземе. Да се задава такъв въпрос е дори престъпление. 

Разбира се, родителите могат и трябва да се договарят с детето, защото то вече има уменията да участва в подобни договорки, а и защото по този начин се изгражда отношение към семейството. Важно е да се дава възможност детето да решава в рамките на неговите възможности – отношения с приятели, с учители и пр., така че да поема отговорност за себе си в пораставнето.

Когато се обсъждат обаче сложни въпроси, нека предварително е ясно, че родителите се консултират с мнението на детето, без да се очаква да даде решение. Важно е детето да бъде въвличано да бъде чуто неговото мнение, да му се каже “Виж, за нас е важно какво мислиш ти, но решението ще вземем ние с мама.”

Разговорът с проф. Нели Перова продължава, насочвайки се към специфичните услуги на създадения от нея Институт по социални дейности и практики (www.sapibg.org). Ще им отделим специално внимание в част втора на нашето интервю, която предстои да публикуваме през месец септември. Очаквайте я!