Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

Целуваме ти ръката с часовника

Кой е по-голям - часовникът или часовникарят?

Кой е по-голям – часовникът или часовникарят?

Според някои, за да бъде детството щастливо, трябва да си имал всичко. Според мен, детството е щастливо, ако си имал всички. А това „всички“ е невъзможно без две баби и двама дядовци.

Единият ми дядо живееше на село. Имаше каруца и една голяма, красива, сива магарица, която се казваше Зора. Дядо ми беше здрав, силен и пъргав. Отглеждаше животни, а по ръцете му човек можеше да разбере какво е да имаш не кал, а плодородна земя под ноктите.

Каквато и да беше годината, неговата реколта винаги беше добра. Постигаше го с много труд. Когато се разхождах из селото, бабите, седнали на пейките пред къщите си, често ме спираха. На въпроса им чия внучка съм, отговарях с името на дядо си. Когато тръгнех отново по пътя си, ги чувах да казват, че от дядо ми по-работлив човек в селото няма.

Другият ми дядо имаше син „Москвич”. Не беше единствената кола, която е карал през живота си, но синият москвич най-много пъти е отивал до селото на баща ми, което се намира чак от другата страна на Балкана. Колата се връщаше, натоварена до горе с домати, краставици, сирене, месо и буркани, пълни със зимнина. Градският ми дядо беше троянец, модерен човек, доколкото модерността беше възможна по времето на социализма. Обличаше се с риза и сако и носеше вратовръзка. Но когато бях дете, не разбирах какво работи той. Не знаех как е възможно човек да работи, без да се поти, без да се цапа, без да се изморява физически и най-вече – да се труди, докато седи седнал. Дядо ми Стоян Хитров беше часовникар. „Твоята е лесна. Седиш си по цял ден“. Това му казвах, когато бях малка, а той се усмихваше. Не се е опитвал да ме разубеждава или да ми обяснава в какво се състои работата му. Може би е знаел, че един ден ще разбера. И понеже по-важно е какво знаеш, а не какво не знаеш, ще ви разкажа.
Десетки, десетки часове съм прекарала права край работната маса на дядо си
в часовникарското ателие.
Беше когато на височина стигах точно, колкото да виждам ръцете му, без да се повдигам на пръсти. Детството ми премина сред часовници. Знаех, че часовниците не са играчки, макар че всичко, което дядо правеше, ми приличаше на игра. Най-интересно и смешно ми беше, когато работеше с лупа и дълго време я стискаше с окото си, без изобщо да се затруднява. По-късно започнах да си задавам въпроси. „Защо дядо ми не се страхува да раглоби часовник?”, „Как помни мястото на всяка частичка?”, „Защо веднъж използва една пинсета или отвертка, а друг път – други?” Само веднъж ми каза да внимавам да не бутна ръката му… После винаги съм стояла до него притихнала и почти без да мърдам. Присъствала съм на много ритуали по отварянето, разглобяването, почистването, поправянето и затварянето на механични часовници. В онези години повечето часовници, които пристигаха за ремонт в ателието, бяха именно механични. От тогава съм пленник на точно тези, както ги наричат сега, класически времеизмервателни уреди с една функция.
Стоян Хитров в ателието си

Стоян Хитров в ателието си

 
Когато осъзнах, че работата на дядо ми е да накара часовниците да работят, не знаех, че тепърва ще откривам този свят, който, ако му се предадеш, някак си те очовечава. Дядо ми беше определен от часовникарството, но не само защото владееше занаята. Човешките му качества много точно отговаряха на заниманието му. Защото този занаят какво е? Развалил му се на някого часовника, дядо ми му го поправяше. Т.е. имаше решение. И в живота си беше такъв. Той винаги имаше решения, които понякога бяха толкова напредничави и оригинални, че втрещяваха цялата голяма фамилия. Впрочем дядо ми Стоян уважаваше дълбоко другия ми дядо. Наричаше го „сватът Здравко”. Разбирате ли? Не употребяваше само името му, а и думата, която го определяше като част от едно голямо семейство.

Същото уважение хранеше и към другия си сват Георги (бащата на вуйна ми). Подобна почит имаше и към родителите на снаха ми, жената на брат ми, последният задомил се от фамилията. Дядо ми Стоян можеше да приема и приобщава. Нещо повече. Въпреки че през целия си живот се е грижил за всички нас, голямото негово достойнство беше, че е отворен към другите хора. Не отказваше да услужи, беше вежлив и на това учеше и нас.
Обичаше да бъде близо до центъра на събитията, каквито ги поднасяше онова време. Точно за тази негова особеност свидетелстват две извадки моя детски дневник. Ето ги:
* В град Ловеч днес са дошли дипломати от цял свят. Те са посетили много обекти. В Ловеч една циганка казала: „Да е жив и здрав и корпусът, и жена му, и децата му, и целият му род, защото идва, та да ми оправят къщата.“ (27 юни 1986 г.)
* Тъкмо сега в Троян дойде дипломатическият корпус, който вчера беше в Ловеч. Сега дипломатите от различните страни ще посетят завод „Машстрой“, а жените им – детската градина. А след това ще отидат в село Орешак и ще обядват в Троянския манастир. И в 16 ч. трябва да са на летището в Каменец. Аз с батко и дядо видях Тодор Живков. (28 юни 1986 г.)

Дядо ми нямаше политически пристрастия.
Не знам за кого гласуваше по време на избори, след настъпването на промените. Питала съм го, но той отговаряше, че това е тайна. Никога не съм го чувала да критикува партии или хора. Не говореше лошо за нищо и за никого. Беше информиран. Във времената преди интернет семейството ни винаги е било абонирано за няколко периодични издания – вестници и списания. Желанието му да научава, както и да прилага наученото, бяха огромни. Обичаше да разказва истории и да се шегува. Имаше едно, както казва брат ми, малко английско чувство за хумор. Т.е. не всяка от смешките му се разбираше. Жаждата му обаче да споделя с другите, както и да се учи от тях, бяха пословични.

Имаше своеобразни приятели.
Те не се побираха в Троян и околията, пръснати бяха из цялата страна, а и в чужбина. Кореспонденцията беше неговият начин да поддържа връзките си с тези толкова много хора, които чувстваше близки. Благодарение на дядо ни, аз и всичките му внуци, преди да научим пътя до училище, знаехме пътя до пощата. Доверяваше ни писмата си и ни караше да ги изпращаме, защото държеше да ни научи да общуваме и да не се срамуваме. Често ни водеше в София, возеше ни на ескалаторите в ЦУМ, купуваше ни по нещо и ни черпеше в столичен ресторант. Това беше неговият начин да ни покаже места, както и страни на живота, които градът Троян не можеше да предложи.

Какъвто и да изглежда, животът на дядо ми Стоян не беше лесен. „Блъскаше” се много. А това означава, че работеше наистина здраво.
Беше напорист и си създаде име, което „отваряше врати”. Беше наследил занаята и семейната ни фирма „Точно време” от баща си Минко Хитров. Успя да научи на часовникарство сина си Минко и внука си Здравко. Благодарение на усилията на всички тези мъже, семейството ни вече почти сто години поправя и продава часовници. Вникването в който и да било човек е невъзможно, ако той бъде разглеждан само откъм добрата му страна. И двамата ми дядовци имаха своите недостатъци. Но по-важното е, че не те ги определяха. И двамата ми дядовци бяха стойностни, съдържателни, почтени хора и съм сигурна, че едва ли щяха да бъдат възможни като такива, ако до тях не стояха точно съответните им баби.
Единият ми дядо завеща декари плодородна земя и когато той си отде пръв, се уплаших, че детството ми започва да си отива.
Дядо ми Стоян ни остави къща с часовник и часовници. Завеща ни и часовникарския занаят, но не само като предмет на фирмена дейност, а и като своеобразна етична и философска система, през която би могъл да бъде разбран целият живот. Знаете ли? Няма по-интересни от завещаните часовници.
Те от една страна винаги отмерват времето на живота на своя притежател. От друга – отмерват времето, с което го надживяват. Часовниците са културен феномен. Особено онези от тях, на които ви казах, че съм пленник – класическите времеизмервателни уреди с една функция. Колко от вещите, които съвременният човек притежава, може да завещае. Нима може да завещае таблет, телефон или пък кола? Но часовникът, може би заради самата му функция да измерва времето, е непреходен. Именно заради това той е онзи предмет, който се предава през поколения. Навийте някои от старите часовници, които са останали във вашите семейства, и ще видите, че те ще започнат да ви разказват за живота и времето на техния притежател. Ще усетите и че тези семейни реликви са отворени врати не само към миналото, но и към бъдещето. Служат, за да напомнят как трябва да живеем. Цялостно. „Тук и сега” означава с памет за миналото и с мисъл за бъдещето. Дядо ми Стоян Хитров си отиде преди четирийсетина дни.

Накрая много неща за него бяха невъзможни.
Но той до последно изпълняваше един жест, с който ще го помня винаги. Отместваше бавно, почти ритуално, ръкава на лявата си ръка и поглеждаше колко е часът. Дълбоката старост почти винаги е безпощадна. Но като голям човек и часовникар, дядо беше заслужил да бъде в крак с времето, дори когато вече не можеше да ходи!

Почивай в мир, дядо Стояне!
И благодаря за детството!
Бъди спокоен, както съм спокойна и аз сега. Детството няма да си отиде, докато земята е плодородна и докато часовниците работят!

Мирослава Иванова, внучка

и Здравко Иванов, Стоян Хитров, Митка Хитрова, внуци; Иван Здравков, правнук; Митка Хитрова, съпруга; Минко Хитров, син; Станка Иванова, дъщеря; Иван Здравков, зет; Цветанка Хитрова, Надежда Иванова, снахи