Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

Дете със Синдром на Даун? Не е това, което си мислите!

silhouette-1082129_1280

Днес Явор Костов ни е на гости, за да ни разкаже какво е да си баща на дете със Синдром на Даун и да ви каже, че не само не е страшно, а дори е весело, хубаво и променящо живота към по-добро.

Казвам се Явор, баща съм на три деца, едното от които е със Синдром на Даун. Ангел в момента е на осем години, а когато се роди, първите думи на педиатърката в клиниката бяха “Вие сте млади и интелигентни хора, ще си родите друго, здраво дете. Да побързаме с документите за оставяне в дом“.
Може би поднесена от човек с неоспорим професионален авторитет, подобна прогноза и съвет често спомагат някое дете с увреждания да бъде поверено на грижите на държавата. В нашия случай това не проработи и макар доста шокирани, си взехме бебето и се прибрахме.

Децата със СД са със забавено умствено развитие, възможни са и вродени вътрешни увреждания, НО изобщо не са верни приказките, че детето никога няма да ви познава, че няма да говори и други прокоби, които чухме преди осем години.

Ангел е жизнерадостен, палав, в деветдесет процента е като останалите деца. Разликите са в затруднения говор, трудността да се съсредоточава и ужасната му своенравност. Не може да бъде оставян без надзор. Ако реши, ще седне на осовата линия на шосето и ще гледа колите, защото така е пожелал. Докато си е вкъщи, смята, че няма нищо нередно в това да изхвърля играчки през терасата, да натика цял шкаф чисти дрехи в пералнята или да къса страниците на книгите. Дори в момента се опитва да уцели полилея с една кукла.

Подобно поведение, обаче си позволява единствено вкъщи. В детската градина държи всяка играчка да си е на мястото. Терапевтката обяснява поведението му с факта, че той приема градината за институция, а като се прибере си почива и си вилнее на воля. Естествено, това ни затруднява, но никой не очакваше, че ще е лесно. Все пак СД позволява социална адаптация и макар децата със СД да са различни, са далеч от най-тежките увреждания, които наистина подлагат на сериозно изпитание близките им.

Още преди да навърши две години, Ангел започна да посещава детски център за деца със специални образователни потребности (СОП) към “Майчин Дом” в град Бургас. Много добре се интегрира и посещаваше центъра с желание. След това предприехме много трудна за нас стъпка – да го запишем в масова детска градина, за да е максимално близо до деца в норма и да дърпа по-бързо напред. Признавам си, не вярвах, че ще се получи, бях по-скоро против. Тук е мястото да сваля шапка на жена ми – страхотен боец, по-силна е отколкото си мисли, пребори се с моето черногледство и се оказа права.
ОДЗ “Звънче” отвори гостоприемно врати и много повече! Тук се случиха някои неща, които ме карат да се надявам,че все още има надежда за всички нас. Възпитателите се оказаха две страхотни дами, които напълно интегрираха Ангел в групата. Децата го обожават, а той обожава градината и децата. Още със стъпването ни вътре 4-5 мъничка го заообикалят, едвам успявам да го съблека и те го грабват за ръка и изчезват да играят. От две-три седмици подарява всеки ден цвете на едно момиченце, което пък си чака подаръка на вратата, грейва и за ръка влизат навътре. Окуражени от този опит, на есен ще го запишем първокласник в нормално училище. Дано и там е толкова добре приет и обичан.

С детето ще се отнасят така, както ти с него. Златно правило за родители на различни деца. Както вече споменах, Ангел има двама братя. Атанас завърши гимназия тази година, а другият е на пет години и се казва Лъчезар. Ангел и Лъчко са заедно непрекъснато. Ритаме топка, на плаж или в парка. Да, това дете не е точно като другите деца, но си има приятел едно момченце с което играят, карат се и се смеят. Явно не е толкова извънземен. Самите ние като родители се стараем всичко да е по братски, да няма привилегировани. Мисля, че помага.

Често родителите на деца с проблеми се капсулират и развиват свръхпротекция към детето – нещо, което ние много се стараем да избягваме. Ангел достатъчно добре осъзнава постъпките си, за да не получава постоянни индулгенции. Специално държахме да си получава и поощренията и наградите в детската градина. По този въпрос само любимата му баба не е съгласна и на село той е цар -показва само с пръстче и тя пърха около него. Обмислям покупката на сребърно звънче.

Понякога съм срещал неразбиране от възрастните, но никой не си е позволил да покаже лошо отношение към детето ми. Може би това, че съм 1.90м. и над 100 кила помага, не знам. Иска ми се да не е така, но и да е така, не ме притеснява. Вярвам, че хората трябва да се отнасят с детето ми, както аз с него.
Изобщо не искам да представя нещата в изцяло розов оттенък – имаше шок, депресия, много сълзи, сърдечна операция на шест месеца, безкрайни консултации с различни специалисти и много борба, но минахме и все още вървим заедно по пътя.

Станахме по-угрижени, по-силни, но и за момент не съжалявам, че отговорът ми на думите на педиатърката от родилното преди осем години беше “Не знаех,че в тази клиника пиете от девет сутринта, само така си обяснявам думите Ви.” Не съжалявам, че го има. Той е невероятно искрен, не лъже, любвеобвилен е до сълзи, винаги прегръща хората и когато се връщам от дълго отсъствие, е способен да ме чака пред вратата с часове, ако майка му му съобщи, че си идвам. Заради него станах по-добър човек, научих, че да си щастлив е по-важно от това да си професор, запознах се с невероятни хора. Така че… He’ll never walk alone.

Статията е препечатана от сайта МАЙКО МИЛА

Снимка: http://www.maikomila.bg/