Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

„Десетият кръг на ада“: Милко Марков за децата в институции и за ролята на възпитателя

Milko Markov2Милко Марков има над 10-годишен опит като възпитател в Дом за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи. Автор е на детски книжки и на две книги, озаглавени „Десетият кръг на ада“.

 

 

 

 

Представи се накратко в ролята си на баща и в ролята си на професионалист.

Милко: Преди години, когато синът ми беше малък, работих в институция с неустановено работно време. Не бях вкъщи по празници и в почивните си дни. Понякога го водех с мен на работа. Искаше да ми помага – възлагах му различни по-леки задачи. Учех го да бъде отговорен. Отделях му и време да го водя на разходка в парка. Понякога заедно рагръщахме класьорите с марки.Там се запознаваше с българските класици и народните инструменти. Беше му приятно да бъдем заедно. Времето все не стигаше, но никога не подценявах този проблем. Като баща съм бил и строг и добър. Не съм използвал насилие, но съм повишавал тон.
От голямо значение е и личният пример. Живели сме на село и той имаше според възможностите си известни задължения. Беше трудолюбив. И дори като го търсеха децата за игра не излизаше, докато не си изпълнеше ангажиментите.
По-късно когато работех след 1995г в Дом за деца така се развиваха ситуациите, че аз бях обсебен повече от съдбата на другите деца и не винаги съм му обръщал достатъчно внимание, но беше вече по-голям. Това не ме оправдава, разбира се. Мъжкото присъствие и дума никога не са излишни. Нямаше как да се раздвоя. В интерес на истината дори и да не бях официално на работа в почивните дни, излизах навън с децата от Дома, защото повечето от тях нямаше кой да ги потърси. И аз се стремях да заменя близките им.
В ролята си на професионалист съм показвал истински човешки отношения. Прекалявал съм, вероятно с добрите си намерения, защото искаха да им бъда баща, а това нямаше как да стане.

Дълги години си бил възпитател, а също и ментор на деца, отглеждани в институция. Кажи ни, според теб каква е ролята и функцията на възпитателя за децата, лишени от родителска грижа.

Милко: Децата се привързваха бързо към мен и другите възпитатели. Направи ми впечатление, че някои от децата носят личните имена на майките си – мъжете, които са ги създали, не ги бяха признали. В почивните дни си отиваха при майките и бабите. И бяха повече под женско влияние.
Като възпитател съм бил строг, критичен и взискателен. И не съм ги съжалявал нито за миг. И съм отделял повече време за тях, отколкото за сина си и за себе си. Стремял съм се да ги развивам всестранно. Водех ги на разходки, на концерти и къде ли не. Не съм спортен тип, но често заставах на вратата по време на футболни мачове. Интересувах се от футбол и от други спортове, защото това беше една от любимите им теми за разговори.
По-късно станах ментор на няколко деца. Отговорността беше голяма. Фактически беше равноправна на това, че те все едно са мои. Ходех в училищата да се срещам с учителите, на родителски срещи и на разговори с педагогическите съветници. Учех ги на различни умения, когато в почивните дни излизах с тях на разходка. Натоварвах се до безкрайност, но се чувствах удовлетворен.

Значим мъж ли е един възпитател за тези деца?

Милко: Да! Дори прекалено значим. Те се надпреварваха да споделят с мен. Знаех и доброто, и лошото за тях. Търсеха съвети от мен в трудни ситуации.

Можеш ли да ни дадеш примери за значимостта на мъжката фигура на възпитателя за детето?

Милко: В Домовете работеха повече жени. Имаше си значение дали менторът е мъж. Някои от момчетата трудно възприемаха жените ментори и предпочитаха да споделят с мъж.
Постоянно искаха да разговарят. Така се успокояваха. Споделяха с мен за важни за тях неща. Основният проблем беше, че не винаги времето стигаше за това. Имаше колеги, които ги водеха на походи, други играеха с тях футбол като им разясняваха подробно и правилата за игра и т.н.

Смяташ ли, че са необходими повече мъже професионалисти в сферите на образованието и социалните услуги – например: мъже-учители в детската градина и в началното училище, повече мъже възпитатели и педагогически съветници в училище, мъже-социални работници?

Милко: Убеден съм, че са много необходими. Знам, че има вече такива специалности. Но не са достатъчно още младите хора, които се посвещават на тази професия. В отделите за закрила на децата мъжете са рядкост, а този факт не е за подценяване. Същото се отнася и за Домовете за деца, и за педагогическите съветници и т.н.
Желателно е, и някъде вече го правят в рамките на работния ден, да идват мъже треньори и да имат занимания по футбол или друг вид спорт. Това повдига самочувствието на децата и ги прави по-уверени. Също могат да се канят и представители на различни интересни професии.

Ти си автор на две книги, озаглавени „Десетият кръг на ада“. Разкажи накратко защо ги написа и какво послание искаш да отправиш чрез тях.

Милко: Написах ги, защото бях провокиран от негативното отношение на гражданското общество в България към тези деца. Само със съвети и препоръки не става. Необходими са действия. В предговора си към първата книга съм написал, че има различни наръчници и защо да няма и такъв за обикновения човек, който е далеч от проблемите в Социалните домове. Целта на книгите е не да се критикува, а да се разлюлеят камбаните на нашата съвет. Да няма апатичност и равнодушие, относно съдбите на тези деца. Това е поглед отвътре. И разкрива действителността такава, каквато е всъщност. Повдигам завесата, образно казано. Книгите не са приятни за четене. Като горчиви хапове са. Читатели после споделяха с мен, че не са предполагали за драмите зад стените на тези Домове. Има и такива, които са плакали.
Във втората ми книга с подзаглавие „Записки на възпитателя“ има конкретни случаи от практиката ми като възпитател. Не ги коментирам, а оставям читателите сами да оценят за какво става въпрос. Поставят се и десетки въпроси, отнасящи се за изоставените деца. И основният е: Правят ли всички представители на Гражданското общество необходимото техният брой да намалява и да се подобрява жизнения стандарт на населението на България???
Книгите са подходящи за социални работници, за психолози, за студенти и за всички, имащи желание да променят живота на тези деца. Ще бъде полезно четиво и за онези, които биха искали да бъдат приемни родители или да си осиновят дете. Те ще проумеят от какъв АД ще ги измъкнат, за да направят живота им стойностен, да ги накарат да се почувстват щастливи.

Знаем, че участваш като гост в срещи със студенти, професионалисти, ученици и изобщо хора, които се вълнуват от съдбата на децата в институции и дискутирате наболели въпроси, които поставяш в книгите. За хората, които биха искали да прочетат книгите или да организират среща с теб, къде биха могли да ги намерят и как биха могли да се свържат с теб?

Милко: Бих се радвал на нови срещи с учащи от средните училища и студенти и с представители на всички възрастови групи. Можете да пишете на имейла ми markovmilko@abv.bg със заявка за среща или за книгата. Мога и лично да донеса книги на желаещите в организации, институции и фондации.
Първата книга е на издателска къща „ЗОВ“. Втората книга може да намерите в книжарниците “Български книжици“ /до бившата сладкарница Кристал/, „Нисим“, на площад „Славейков“ и на книжната борса на гара Искър.

Благодарим ти, че подкрепяш Националната кампания „Да бъдеш Баща“ и нейните послания за значимостта на мъжката фигура в живота на децата!

Милко: Тази инициатива за отговорността на бащите е повече от похвална. Но принудени от обстоятелствата, много от тях са в чужбина. А това наистина не е добре за децата. Детето не бива никога да бъде само под влияние на женското присъствие. Когато в семейството бащата по някаква причина го няма, трябва да се намират най-различни варианти тази липса да се компенсира. Но по-добре е татковците да не напускат България, за да не страдат децата. Те няма да ни го простят! На нас! На цялото така наречено Гражданско Общество.

 

ada

Публикуваме кратък откъс от втората книга:

ЗАЩО АД И РАЙ?

АД е – защото виждаш деца, които не са в естествената си среда – при семействата. Когато това е за кратък период от време е възможно да има някакво оправдание. Но, когато 10 или 12 години пред очите ти са едни и същи деца, които те смятат и за майка и баща, сърцето ти кърви…

АД е – защото нямат спомени. Като си тръгват – нямат какво да си вземат. Понякога оставят и малкото снимки, които имат. На тях ги няма родната къща, нито най-близките. Там са лелките, възпитателите, представителите на фондации, приятелите им от Дома и т.н.

АД е – защото виждаш и усещаш агресията и омразата им.

АД е – защото те почти не се усмихват. Лицата им са като маска с вечно спотаяваната мъка и горчилка.

Когато им е мрачно, за мен е АД. Колко е зловещ този мрак. Като плътна мъгла е пред тях. Пречи им да видят светлината.
Усещането в мен от тяхната злощастност е като някаква утайка. Стои на дъното и не може да се махне. Утаила се е, но пречи на душевното ми равновесие и на спокойствието ми.

Понякога се чувствам безсилен. Как да вдъхна вяра в обезверените им души!

РАЙ е – когато виждаш, че си успял да им помогнеш:
• Да имат по-високо самочувствие,
• Да повярват в себе си,
• Да преодолеят себе си,
• Да изпеят песен,
• Да изкарат по-висока оценка.