Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

обащиняване

Представяме ви разказа „Обащиняване“ на големия български писател Георги Господинов

 

GeorgiGospodinov

Георги Господинов за Национална кампания „Да бъдеш Баща“:

Има една особена „мъжка” култура тук на премълчаната любов към децата, или по-скоро имаше такава. Радвам се, че бащите сега бавно проговарят, учат се да прегръщат, целуват, носят в кенгура, бутат колички, четат заедно и играят със собствените си деца. Нас не са ни обичали по-малко, просто не са знаели как да го покажат. Радвам се на бащите в тази инициатива, че минават отвъд немотата на бащината любов. И заедно се учим на език и грижа.

 

Обащиняване

На Дребосъка никак не му вървеше с бащите. Тук изобщо на никой не му вървеше с родителите, но повечето все ревяха за майки. Самият дом, от който пристигаха, кой знае защо се казваше „Майка и дете“. Първо, майки там липсваха. И второ, само момичетата си искат майки. На мъжете им трябват бащи. А дом „Баща и дете“ нямаше. И никой не можеше да каже защо. Бащата кучета го яли, смееше се Цеца готвачката, неговата приятелка. Вече беше на 7, от старите в детското сиропиталище. В целия дом нямаше нито един мъж, освен Михал Сакатия, портиерът. Беше с една ръка, но с другата биеше като за две. Носеше стара фуражка, празният му ръкав беше напъхан в колана на гимнастьорката, почти не приказваше, само биеше. Ако иска да ти каже здрасти, просто те пляска по врата. Такъв му беше езикът. Той друго не е видял, оправдаваха го леличките. Всички го заобикаляха. Не ставаше изобщо за баща. Бащата не те бие, където те срещне. А на Дребосъка така му се искаше баща. Беше на преклонна възраст за осиновяване, старче (това го каза Цеца), пък и в тези тежки години кой ще си вземе питомец.

И един ден го видя, ей така, както зяпаше през прозореца на стаята. Големият кестен в дъното на двора. Измъкна се същия следобед след занятията и отиде при него. Въртеше се, пипаше му кората, оглеждаше го от всички страни, преценяваше. Ставаше за баща, имаше си всичко, беше едър, с големи клони. Много по-голям от Михал Сакатия. И никога нямаше да го бие. Ще те обащиня, каза му той. Беше си измислил тази дума. Щом децата ги осиновяват, значи бащите се обащиняват. Кестенът мълчаливо се съгласи. Така Дребосъка започна да го обащинява. Всеки следобед ходеше при него, разправяше му за Цеко и Теко, двамата близнаци, които бяха тарторите в групата, за Найден дебелия, който си има дядо и много се фука, като дядо му го взема в неделя следобед, за Цеца готвачката, за мазето с въглищата, където понякога го наказват…

Един ден близнаците го бяха проследили и чуха, че си говори с кестена. Изскочиха зад гърба му и започнаха да го подиграват. И двамата бяха дангалаци, с цяла глава по-високи от него. Я, че ми се пишка, каза единият, свалиха си гащите и започнаха да пикаят върху баща му. Това вече беше прекалено. Дребосъка се засили и започна да ги блъска с малките си юмруци. Те не повярваха в началото, после го хванаха, извиха му ръцете и започнаха да го налагат където сварят. Дребосъка не се предаваше, опита да рита и хапе, никак не искаше баща му да се срамува от него. Добре, че в това време довтаса една от лелките и го спаси.

Но по-лошото предстоеше. Към края на годината, късно през есента, кестенът съвсем залиня, листата му ръждясаха, покриха се с кафяви петна, заболя и започна да съхне. Заговори се, че и без това за нищо не става, а заема мястото за една хубава барака за въглищата. И един ден дойде дядо Стамо от селото с бензинова резачка. Всички бяха в час, като чуха шума на резачката, Дребосъка веднага усети какво ще става, скочи от чина, избяга от стаята и хукна към дървото. Мина като вятър покрай слисания Михал и стигна до баща си, преди дърварят да забие острата си машинка. Хвана се за най-ниския клон, набра се, прехвърли се на друг и за секунди се изкачи горе на дървото. Стоеше между клоните като уплашено зверче, трепереше и гледаше към стареца, който беше спрял машинката. Не ви го давам, извика Дребосъка, да знаете. Усещаше, че докато е тук горе, при него, баща му е в безопасност. Долу започнаха да се събират леличките, Михал обикаляше като вълк под дървото и въртеше глава, но нямаше как да се качи с една ръка. Дойде и директорката. Веднага да слизаш оттам, заповяда тя и Дребосъка видя големия железен пръстен на ръката й. Всички се бояха от него. Тя не биеше с пръчката като другите, не удряше с юмруци като Михал, само те чукваше по главата с тежкия пръстен. Няма да сляза, каза тихо Дребосъка. Работата се закучваше. Не вървеше да викат пожарната от града за едно хлапе. Михал ръмжеше все по-яростно и Дребосъка знаеше какво го чака, ако слезе. Тогава Цеца готвачката, неговата приятелка, си каза нещо с директорката и му извика. Ако слезеш сега, ще ти се размине и бой няма да ядеш. Ето и директорката да ти каже. Директорката поклати глава. Дребосъка помълча малко и също завъртя глава: не. Нямаше да предаде така лесно баща си. Ще сляза, каза той, ако обещаете, че няма да го колите. Две от лелките ги напуши смях. И да си отиде дядо Стамо с резачката. Главата ще ти счупя, извика директорката, но леля Цеца й каза нещо. Добре, рече директорката, дядо Стамо си тръгва, а ти слизаш. Старецът нарами резачката, сложи си ватенката и тръгна полека към селото. Дребосъка се поколеба още няколко минути. Дали му казваха истината? Няма страшно, каза на дървото, погали клона, на който седеше, и бавно тръгна да слиза. Пък и така му се пишкаше вече. Още като стъпи на земята усети железния захват на Михал. Повлече го към мазето с въглищата, където беше наказалнята, така й викаха. Цеца готвачката тръгна след тях и каза на Михал никакъв бой, директорката наредила. И верно, като по чудо не го биха, само го затвориха долу. От прозорчето се виждаше двора и след десетина минути той изумен чу звука на резачката. Бяха го излъгали… Запуши си ушите, стисна очи и се свлече в ъгъла, не искаше да чува и вижда как колят единствения му баща.

Втория си баща Дребосъка намери на следващата година. Вече беше на осем. В Дома докараха бюст на Сталин. Нов, хубав, гипсов, съвсем като истински. На откриването на бюста директорката каза, че Сталин е баща на всички народи. И така думата баща се загнезди в главата му. Щом е баща на цели народи, значи поне малко, една мравешка част, е и негов. Все намираше за нещо да се върти около него, ако нямаше никой наоколо, се осмеляваше да го пипне. Този път никой не смееше да му се подиграва, всички се страхуваха от този му баща. За новата 1956 г. от местния завод им подариха играчки – кукли за момичетата и пушки за момчетата. Вярно, че бяха от бракуваната продукция, главите на куклите прекомерно надути, а дулата на пушките кривнати настрани, но кой ти гледа. И след като вечерта всички си легнаха и дори Михал заспа, Дребосъка стана и отиде при татко Сталин да му покаже пушката. Знаеше, че баща му разбира от оръжие, беше генералисимус, най-главният в света. И баща му гледаше пушката разбиращо, с леко присвити очи. Беше най-хубавата му Нова година, за пръв път получи подарък и прекара цяла вечер с баща. Четири месеца по-късно една сутрин, докато тичаше както винаги да каже добро утро на баща си, закова като попарен пред учителската стая. Баща му го нямаше. Постаментът, където довчера седеше бюстът, сега беше празен. Нямаше кого друг да попита, освен готвачката. Това, което тя му обясни, съвсем го обърка. Първо се оказа, че баща му бил умрял още преди три години, но за това никой не говореше в сиропиталището. Учителката твърдеше, че е жив, че се грижи за нас, че… И второ, изведнъж се разбрало, че всъщност не бил чак такъв, за какъвто сме го мислели. Но повече не поиска да му каже.

Цяла пролет Дребосъка не можеше да проумее защо махнаха бюста на баща му генералисимуса, тъкмо беше научил гладко думата, и може ли той да е бил толкова лош баща на народите. За него си беше добър.

Мина лятото, дойде есента, преместиха го в сиропиталището на големите, а Дребосъка все така се оглеждаше за подходящ баща. Искаше да опита още веднъж. В неделите, когато беше по-пусто, се измъкваше тайно през една дупка в оградата и обикаляше наоколо. Домът беше изолиран, в горния край на градчето, далеч от последните къщи, най-често нямаше жива душа наоколо. И един ден от нищото пред него се появи куче. Сигурно бяха го напъдили отнякъде. Дребосъка отиде при него, то не се помръдна, не се уплаши. Прегърна го. За първи път прегръщаше нещо, което е топло и живо. Татко му кестенът беше твърд на прегръщане, татко Сталин – хладен, а новият му баща беше топъл, с влажен нос и мека козина. Привърза с тел няколко клона и му направи къщичка в храстите край пътя. Започна да бяга през ден, минаваше оградата, носеше от кухнята малко сух хляб, седяха двамата с и си говореха. На него му разказа за учителката, която един ден прибрали с джип директно от класната стая и повече не се върнала. За това как веднъж му казали да слезе долу, че майка му и баща му го чакат и как той уж знаел, че те не съществуват, ама хукнал по стълбите бос, а после се оказало грешка, били на другия Димчо. Разказа му накрая и за хубавата Лена, с тъжните очи, която го заглеждала, ама той нищо. Баща му само слушаше и го гледаше право в очите, никой не беше го слушал толкова дълго. През зимата Дребосъка сви от мазето една много стара ватенка и я занесе на баща си, да спи на нея. В Дома също беше студено тази година, въглищата не стигаха и той разказваше как са започнали да спят по двама на легло, за да се топлят. С третия си баща Дребосъка живя дълго и щастливо цели 4 години и половина. Един ден през пролетта, когато всичко течеше и чуруликаше, Дребосъка не откри баща си в колибата. Подсвирна, огледа се, почуди се как да го извика, не беше му дал име. Татиии… Ослуша се, но не чу нищо. Татиии!… извика по-силно. В края на пътя, на разклона за града се виждаше спрял камион. Хукна с все сила натам, като наближи, видя хората с пушките, които се въртяха около него и разбра всичко. Двама от тях тъкмо хвърляха труп на куче в карусерията. Какво има момче, подвикна му единият, въртят ли се и други бездомни псета тука? Обърна се да не го видят, че ще се разреве, и тръгна обратно. Беше вече на 13, източил се доста, и прякорът му седеше като окъсяла дреха. Разрева се чак като стигна тяхното място с колибата. Той, дето не беше ревал, като го заключваха при кюмюра или като го биеше Михал Сакатия. Какви бяха тези хора, дето хем не ставаха за бащи, хем видеха ли баща някъде, все го убиваха.

Същия този ден Дребосъка реши, че повече няма да обащинява. Седмица по-късно намери в мазето две изоставени почти слепи котета и ги осинови. Вече беше баща.

Разказът е публикуван в книгата „И всичко стана луна”, ИК „Жанет 45”, 2013

 

Искрено благодарим на Георги Господинов, че ни предостави своя разказ „Обащиняване“ за целите на Национална кампания „Да бъдеш Баща“ и за популяризиране на нашите послания за важността на бащинството и ролята на Бащата.