Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

Представяме ви дядо Генадий

 

image

 

Опиши се накратко какъв дядо си. Кажи няколко думи за внучката.
Генадий: Аз съм дядо-малчуган. Не съм пораснал още. И дали ще порасна. Не съм сигурен. Миляна е моята внучка, която ми помага да не порасна. Или ще пораснем до някъде заедно. Според нас, всеки дядо трябва да запази детето в себе си и да се грижи за него. В противен случай ще има разногласия и няма да се случи добър сценарий на взаимоотношенията.
Внучката ми Миляна – силна, талантлива, умна, трудна, защото притежава тези качества и наблюдава какво правят възрастните. За да си успешен с нея, трябва да притежаваш също добри умения и качества. С Миляна никога не е скучно!

Как би довършил изречението „Да бъдеш дядо е…“?
Генадий: Да бъдеш дядо е да изградиш люлка на едно дърво или да построиш малка къщичка на друго заедно с внучката, и да бъдеш поканен на специален прием в къщичката над земята, и да бъдеш приет от нейните приятели – връстници.

Коя е любимата ти игра от детството? Научил ли си дъщерите си на нея и ще научиш ли и внучката?
Генадий: Моята любима игра е свързана с преодоляване на страха от високото. Аз се катерих по клоните на едно много високо дърво по време на моето детство, после направих в Стара планина около село Балша подобен тренажор на висок бор на моите дъщери, а на моята внучка подарих друго – по-високо дърво. Може би, благодарение на него тя не се страхува от височина. Това са игри от моето детство, които станаха семейни традициони игри.

Кои са любимите ви занимания – игра, спорт, хоби, които практикувате заедно с внучката?

Генадий: Конна езда. В нашето семейство аз бях лидер в този спорт, но в момента Миляна ме изпревари по майсторство. Тя даже участваше в състезание на Тодоровден. Много исках внучката да е спортна личност. Поставих си за цел да усеща топката, да няма страх от вода. Плува като риба. Скачаме заедно от високи скали в морето, спускаме се със шейна по стръмни зимни пързалки. По време на ранното й детство винаги носех в джоба си малка топка. И при удобен случай играехме. И тя се доближи до спортните игри с топка. Интереснен е за нея и бадминтона. Заедно караме ски. Обикаляме софийските паркове с велосипед. Имаме си любимо място в планината с рекичка и водопад, който носи нейното име. Скоро показахме това място на нашия училищен клуб „Робинзон”. Те го харесаха, а внучката беше на седмо небе от щастие, че нашата поляна с рекичка и водопад са приети от нейните връстници.

IMG_1258

IMG_0845

Според теб може ли някой да замести фигурата на бащата и на дядото?
Генадий: Татковците приличат на разказ – интересен или не съвсем, зависи от майстора, а дядовците – на притча. И нищо не може да замени тези жанрове. В нашето семейство има портрет на моя дядо Фьодор. Дядо ми седи върху кон със сабя и ловна пушка, а около него тичат ловджийски кучета. Портретът е направен по негова поръчка от известнен за моето родно място местен руски художник през 1965 година. Много неща научих от него, често сверявам моя часовник с неговия. Аз съм дядо на моята първа принцеса. В момента с вълнение чакаме да се появи и втората от другата ни дъщеря.

Какво си научил от твоя баща?
Генадий: Баща ми помагаше на хората. Ей така, без молби, без искания. Може би, някои определят това за наивност. Има хора, които не могат да озвучават своята болка и не могат да се обърнат към другите с вик за помощ. Татко ми усещаше тези хора в нужда и им помагаше. Това качество той е наследил от майка му, моята баба Мария. Тя беше вдовица и освен своите 4 сина е отгледала и подготвила за самостоятелен живот още две деца от блокадния Ленинград.

Кой е най-ценният „урок“, който си научил от твоята внучка?
Генадий: Тя порасна в гората. Ние не я плашихме с горските зверове и типични фолклорни стращилища, които живеят в гората. Помня, тя беше на около пет години. В петък избягахме от големия град на нашата поляна, опънахме по светло палатката, но дърва за огън търсих на тъмно. Знаех едно място със сухи клони, събрах ги и изведнъж чух шум. Спрях да дишам, направих няколко тихи крачки и учудено се усмихнах – в гъсталака търсеше път към мене моята внучка със следните думи: „Дойдох да ти помогна и да те успокоя в тъмнината.” Точно тогава разбрах, че не трябва да „замърсяваме” детското съзнание с митични образи с цел покорно послушание. Моята внучка е приела планината и гората като част от декорациите на нейното детство. И сега съветвам младите родители да не създават излишни страхове от безсилие.

Има ли важен „урок“, който искаш внучката ти да научи и прилага в живота?
Генадий: Миляна скоро навърши 11. Много неща умее да прави. Много неща й предстои на учи. Според мен, тя трябва да се научи да се договаря и да прави компромиси. Тези качества ще й помогнат в голяма степен да бъде успешна в живота.

Кои са стереотипите, с които ти като грижовен дядо се сблъскваш в обществото? Какво трябва да се промени според теб, за да се променят стереотипите?
Генадий: Може би ние – възрастните и зрелите не трябва да идеализираме своите детски години. И ние правихме бели, пакости, нарушавахме правила, изчезвахме от вкъщи, но порснахме и влязохме в групата на нормални и даже успешни хора. Ние трябва да бъдем по-често с нашите деца и внуци, трябва по-внимателно да ги наблюдаваме и да отрикваме силните им страни. И на базата на силните страни трябва да ги изграждаме в личностно отношение и да им помогнем да не правят една и съща грешка два пъти.

Как се отнасяш към твърдения от типа „Мъжете не плачат“ или „Целуването и прегръщането на децата е за майките“?
Генадий: Плачат мъжете и още как! Рядко, но ярко. Плачат от радост, от щастие, от велика любов, от загуба на близък човек, от среща със своето детство. И майките умеят да прегръщат с любов. Но прегръдката на татко и дядо има друго измерение.

Кое беше най-голямото предизвикателство в грижите за внучката ти докато беше малка?
Генадий: Имаме един видеоклип в архива на нейното дестство. Една трудна развиваща игра. И тя не можеше да вкара в сферично тяло един неправилен триъгълник. Аз снимам и я подкрепям: „Ти ще се справиш!” Тя се опитва със сила да го вкара, но той се съпротивлява и тогава Миляна почти плачейки, вика: „Не мога!” И в това време този неправилен и непокорен триъгълник пада в кълбото. И грейна огромна радост на нейното личице на фона на недозрелите сълзи. Може би това бе предизвикателството – да й внуша, че постепенно тя може, че тя ще успее и във времето ще се научи да прави много сложни и отговорни неща сама и даже по-добре от своите родители и дядо. Това вече се случи с конната езда и плуването.

Разкажи забавна случка с участието на внучката?
Генадий: Милянка беше на 11 месеца. Посрещахме пролетта на нашата поляна около село Балша. Тя още не ходеше, но упорито опитваше с чужда помощ да прави първите си крачки. Нахранихме я и тя заспа в палатката. А ние организирахме обяд на импровизирана масичка в сянка под вековния дъб. Миляна се събуди, изправи се на крака и тръгна към нас. Ние обезумяхме от радост. Две крачки,три и вече е пред масичката със светла покривка. От вълнение и радост пътешественицата се залюля и, падайки, се захвана за покривката. За секунди нашата богата трапеза се озова на майската нежна зелена трева… Така се раждат семейните легенди.

IMG_5628

Смяташ ли, че мъжете, които имат внуци, е необходимо по-често и по-активно да общуват с внуците си и каква е ползата за тях от това общуване между поколенията?
Генадий: Разбира се. Родителите общуват по-активно с децата, но има място в тази семейна концепция и за философията на дядо. Според мен, ние – дядовците – сме допълващо и надграждащо звено в семейната верига. Повтарям, че сме допълващи. Усещам, че греша когато дублирам ролите на родителите. И се извинявам… понякога. В трудни моменти при взимане на важни решения по отношение на развитието на детето, мнението на баба и дядо е от голямо значение. И родителите на Миляна умело изполват този ресурс на разширеното семейство. Става дума за избор на училище, разрешаване на здравословни проблеми, насочване към спорта, организиране на почивни дни и ваканции. Непростимо е, ако дядото не предаде част от своите умения на внуците си.

От дистанцията на времето, смяташ ли че има неща, които като баща си правил не дотам добре или не съвсем правилно и сега като дядо виждаш, че може да се случат по различен начин?
Генадий: Май, да! Невинаги съм имал време за откровения. Не винаги съм бил готов за откровен разгово с моите дъщери. А може би и не съм имал умения за искрени откровения. Сега с внучката често сме на вълна откровения. Прекрасни мигове. Може би компенсация за това, което не съм направил с моите деца.

За финал – какво би казал на тези мъже, които се чудят дали да станат бащи или не?
Генадий: Няма време за чудене. Неповторимо е чувството да си татко на две панделки. Невъзможно е да забравя тези фрази в развитието на моите дъщери: „Татко – ти си велик” – фраза на 7 години; „Татко, сгафих, разбери ме и ми помогни” – на 15 години; „Татко, аз съм бременна и това е планирана бременност”- на 22 години; „Татко, не ми помагай, сама ще намеря работа” – на 25 години; и перманентния въпрос към мен: „Татко, кога ще пораснеш?”.
Ще се опитам, но не обещавам.