Регистрирай се за бюлетина

В социалните мрежи

тримата

Знаете ли кое е общото между Скот Мейнард, Дик Хойт и треньора на баскетболния отбор „Монарсите“? И аз не знаех съвсем до скоро.

И тримата са реално съществуващи личности. И тримата са бащи. И тримата живеят в САЩ. Но обединяващата сплав е друга – безусловната вяра в децата. Не само в собствените. И безусловната любов към децата – ВСИЧКИ ДЕЦА.

Скот е баща на един от най-уникалните спортисти в света – Кайл Мейнард. И тук ще споделя откъс от вълнуващата му история:

„Да, истина е – Кайл Мейнард е роден без ръце и крака и въпреки това от години мачка както противниците си на тепиха, така и представите ни за границите на човешките възможности. Лекарите твърдят, че генетичната аномалия, отнела крайниците на Кайл, е толкова рядка, че деца като него се раждат веднъж на 10 милиона. Някой обаче е забравил да каже това на невероятния му баща Скот, който го е отгледал точно по същия начин, по който би възпитал дете без увреждане. „Казах си още от самото начало, че този свят не е пригоден за хора като Кайл и той ще трябва сам да се научи да живее, развие и функционира в него – спомня си Скот. – Исках той самият винаги да вярва, че е пълноценен човек. Дори казах на майка му, че ако не се научи да се храни сам, ще умре от глад. Колкото и да го обичах и да се тревожех за детето си, не можех да си позволя аз да върша всичко вместо него. Много ми беше трудно да не го глезя, но ако го бях направил, щях да отнема шанса му за независимост.“

Една голяма прегръдка за Скот Мейнард, защото благодарение на неговата сурова обич и мъдра педагогика днес синът му не е просто човек, а институция – единствено по рода си явление.“

Когато прочетох тази история, останах дълго време безмълвна от силата на бащината вяра и от безусловното приемане и подкрепа за дете, дошло на този свят във вид, който повечето хора моментално биха заклеймили като „неспасяем“. В България такова дете най-вероятно би свършило в едно от онези страшни институционални места, където децата вегетират с години.

Дик Хойт също е баща, чул от самото начало страшна диагноза за сина си – необратимо увреждане на централната нервна система и пълна обездвиженост. Въпреки медицинските мнения, той ВЯРВА, че синът му Ричард разбира и може да учи. Нещо повече – бащата вярва, че именно той може да научи сина си да чете и да общува със света така, че да се чувства щастлив и пълноценен. И, разбира се, като един истински баща го прави.

Но пълната хармония и синхрон между баща и син се случва когато двамата се сливат в едно цяло по време на маратоните.

„Какви маратони?“, ще си кажете.

Ето един откъс от вълнуващата история на семейство Хойт:
„Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси…бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972-ра, благодарение на големите сърца на група инженери от университета „Тъфт Рич“, се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.

Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977-а Рич се примолва на баща си да участват в осемкилометров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: „Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!“. От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си – усещането за независимост и пълноценност. От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел: да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. …

…За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки, че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Дали минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това щастие, че той е подарил на осакатения си син усмивката и шанса за пълноценен живот. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.“

И ако смятате тези 2 истории за невероятни, то почакайте да прочетете третата. Тя е за един треньор и едно дете. Треньорът води местния баскетболен отбор за деца на възраст до 5 клас. Гибсън е обикновено момче, което един ден осъмва с рядко срещаната диагноза хипомеланоза на Ито. Лекарите дават добри прогнози и го оперират. Като всеки малчуган и Гибсън обича баскетбола и мечтае да играе в отбора.

И ето че се случва – треньорът кани детето да играе в отбора. На последния мач за сезона то излиза на игрището. Ето откъс от историята:

„Но четири секунди преди края, неизвестно от какъв тайнствен източник, Гибсън намери един последен залеж на сили и изпрати топката в перфектна парабола към коша. Кълбото мина с въздишка през мрежичката в последните секунди, създавайки нереален, почти холивудски момент. Малкото публика в залата, съставена предимно от родители, роднини и няколко треньори, избухна в аплодисменти. Няколко човека, между които майката, бащата и треньорът на Гибсън, бършеха очите си. „Монарсите“ се хвърлиха да го прегръщат, забравили за миг, че са загубили мача с повече от 20 точки разлика. „Гиби вкара кош! Гиби вкара кош!“ – крещеше щастливо Сара. Самият малчуган се хвърли в прегръдката на треньора си, невярващ, че е вкарал първия кош в изпълнения си с премеждия живот. От всяка клетка в лицето на детето струеше неподправено щастие! Виждал съм какво ли не, но за пръв път в живота си виждах подобно излъчване. Понякога, казах си, слънцето не е термоядрена фурна, кипяща на 150 милиона километра от земята. Понякога, както в този миг, слънцето е просто сиянието в лицето на едно изстрадало дете.“

Гибсън е едно щастливо дете. Особеното в случая е, че след операцията той е с половин мозък. Да, правилно прочетохте – цялото ляво мозъчно полукълбо на детето е отстранено. Но онази вяра на родители, съотборници, треньор и цялата местна общност всъщност прави Гибсън едно обикновено дете, сбъднало мечтата си и вярващо в хората.

Общото между тези три истории е техният разказвач – писателят Иво Иванов. Можете да ги прочетете в неговата книга „Кривата на щастието“. Всъщност МОЛЯ ВИ да ги прочетете. Защото дълго ще стоите безмълвни пред силата на човешката воля и доброта, пред примера на тези прекрасни мъже и бащи. И ще повярвате.

А кой е треньорът от третия разказ ще ви оставя да откриете сами :)

Мариета Радулова
P.S. Благодаря от сърце на Иво Иванов за позволението му да ползвам негови текстове за кампанията „Да бъдеш баща“.