Попитахме Весела Банова, психоаналитик. Споделяме с Вас нейния отговор.

Преди няколко дни Яна Алексиева от Асоциация Родители ми зададе следния въпрос: „Можеш ли да напишеш нещо за бащите в тази ситуация?“. Така се замислих, всъщност, за какво служи един баща? Това ме накара отново да разлистя един любим сборник – „Тревогата и бащата“. В него Даниел Роа ни казва, че дори бащата да е фикция, неговата намеса и неговите действия не са фикции. „Бащата не е толкова този, който тегли към нормата, не е този, който казва какво е лошо и какво е добро, какво е правилно и какво неправилно, дори понякога да изпълнява по случайност тази функция.“ Той казва, че има други ситуации, на които се натъкваме и които са подчинени на друга логика: „Така е, това е положението!“ Това са ситуации, които ни изненадват, защото са непредвидими, точно като сегашната ситуация с пандемията. „И именно тогава може да се появи фигурата на бащата“, ни казва Даниел Роа. Това е функцията на бащата на изключение, което означава, че когато субектът е в ситуация на изключение, бащата се изправя и казва: „Така е, не е другояче“. Когато се натъкнем на нещо, което ни застрашава, защото е трудно да бъде осмислено и назовано, тогава бащата изпълнява тази функция чрез езика и помага на детето си да облече в смисъл това, което то преживява, това, на което се натъква. Бащата не е възпитател. Той не изнася дидактични лекции. Той е този, на когото му стиска да бъде до детето си, когато му е най-трудно, и да му казва по възможно най-спокойния и автентичен начин „Това е положението, така е!“. Точно както, когато детето, което се учи да ходи или да кара колело, падне и от раничката на коляното му тече кръв. Тогава бащата не духа ожуленото и не вика на помощ добрата фея, а просто казва: „Да, ти падна, удари се и от раната ти потече кръв. Ще сложим превръзка, малко ще щипе!“

Като говорим за функцията на бащата и за ролята на бащата, те могат да се срещнат в това, което наричаме да покажеш на детето света. Бащата е този, на когото му отива да покаже на детето света. Да седнат заедно на пода и да разтворят географския атлас, да разглеждат глобуса, за гледат филм за природата или далечни страни… И в този порядък бащата да покаже на детето някоя подходяща за деца информация какво представлява Ковид-19. Бащата показва на дете си света и отваря място за различието. Такава е бащината любов – като любовта на християнския бог. Тя не изисква съблазняване и благодарност. Бащината любов отваря място на всеки, независимо колко е различен и придава на различието достойнство и стойност на уникална черта. 

Тук се сещам за „Спасения език“ – една прекрасна творба на Елиас Канети. Той разказва как при един инцидент неговата по-голяма братовчедка го бута в казан с гореща вода и на него му се свлича кожата, тоест получава много тежка степен на изгаряне и не се знае дали ще оживее. Но не болките от изгарянето са най-страшни за малкия Елиас. „Тогава баща ми беше в Англия и това бе най-страшното за мен. Мислех си, че ще умра и страстно го зовях, хленчех, че повече няма да го видя, и то бе по-мъчително от болките. За тях не си спомням, не ги чувствам вече, но все още изпитвам отчаяния копнеж по баща си. Мислех си, че той не  знае какво ми се е случило, че не са ми казали, изкрещях „Защо не идва, защо не идва? Искам да го видя!!!“… Така или иначе, баща му, който само няколко дни преди инцидента е заминал за Англия, щом научава за случилото, веднага се връща. Елиас Канети казва: „Мама, лекарят и всички, които се грижеха за мен, ми бяха безразлични. Не ги виждам в споена си… Вероятно през тези дни са се отнасяли много внимателно с мен, но това не ми правеше впечатление. Владееше ме една-единствена мисъл. Беше повече от мисъл – бе рана, в която всичко се сливаше в едно – баща ми… И ето, че чух неговия глас. Той се приближи отзад, аз лежах по корем, тихичко ме повика по име, заобиколи леглото, аз го видях, сложи ръката си на косата ми, беше той – вече не ме болеше.“

Всичко, което се е случило след този момент, Канети научава от разказите на близките си, Станало е чудо и той е започнал да се подобрява, разните му започнали да заздравяват, баща му обещал да не ходи никъде и през следващите седмици останал до него. Лекарят бил убеден, че без неговата поява и по-нататъшното му присъствие четиригодишният Елиас е щял да умре.

И накрая: в тези дни, които можем да разглеждаме като дар, а не като принуда, е времето един баща да седне на пода със своя син или дъщеря, да разгърне книга, да почете на детето си или да изгледат заедно филм, разговаряйки за него или за нещо друго, за което обикновено няма нито време, нито настроение…

Ако този текст ви се струва дълъг, неговото послание се съдържа в краткото стихотворение на Камелия Кондова. Прочетете го!

Мъничък, дето утре за всичко ще питаш

На Самуил

Мъничък, дето утре за всичко ще питаш –

аз ли да ти разказвам света?

Аз ли – дето така си оплитам дните.

Правя крачка, на втората вече греша.

Още ме лъжат. Лъжат ме право в лицето.

И още вярвам. Глупаво е, нали?

Забравям си шапката. Губя си ключовете.

Влюбвам се – обичам да ме боли.

Вечно нямам обувки. Така е, защото

ги изтърквам, докато тичам насън.

Събирам подкови. Пускам понякога тото.

Редовно стъпвам във всеки случаен трън.

Мъничък, малко е въздуха. Диша се тежко.

Но аз ли да ти разказвам света?…

Аз зная само, че ти, ти не си грешка!

За другото…

            питай своя баща.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *